/Отговор на публикацията на Марина Шиварова „Тайнствен
ритуал праща млади турчета в гроба”, публикуван във вестник „ШОУ” на 21 януари
2012 г./
Невена Граматикова
На 21 януари 2012
година във вестник „ШОУ” е публикуван един материал, който нямаше как да не
привлече вниманието ми поради различни причини, макар че за него ми съобщиха
познати, тъй като аз жълта преса не чета.
Материалът е
„Тайнствен ритуал праща млади турчета в гроба” с автор Марина Шиварова. В
първата част на своя материал въпросната авторка разказва за случай на
самоубило се момче в Малко село, Котленско, като пише, че това е поредната
трагедия със случай на самоубийство на дете в това село за последните две години,
а след това пристъпва към обяснение на причините за трагедията, като убедено ги
намира в общността, към която принадлежат тези момчета. А причините да не
подмина публикацията са поне три:
-
Първата
– принадлежността ми към тази общност, към която принадлежат и жителите на
Малко село, Котленско.
-
Втората
– това, че дълги години се занимавам с изследването й в исторически и
религиозен аспект.
-
Третата
– възмущението ми от лъжата, изказана с убеденост от последна инстанция от
авторката на материала.
Въпросната
авторка разказва за случая с 11-годишния Мохамед Бекиров, който се самоубил,
премятайки въже на високо дърво в гората, където избягал след скандал в къщи. В
публикацията се посочва поводът, който накарал момчето да пристъпи към
трагичната стъпка. Подразбира се, че стъпката е провокирана от недоимък,
алкохол и явно в случая лошо отношение от страна на бащата към детето. След
въпросния случай авторката съобщава и за други сходни трагедии във въпросното село
и в съседното Ябланово. След
представянето на драмата в селото журналистката Шиварова счита за необходимо да
даде информация /каквато е чувала, но без да е прочела и да се е поинтересувала
по-задълбочено/ за турците-къзълбаши /или алианите, както е
наричана общността у нас/. Като излага вярната информация, че това е затворена
религиозна общност, която изповядва ислям, различаващ се от сунитския /макар че
тя вече не е толкова затворена/, тя се наема да ни „представи” някои „нейни
специфики”.
Пише, че в началото на
септември се провежда празникът „Мае”, който тя странно защо определя като „странен”
/тогава като „странни” трябва да определим всички поселищни или храмови
български християнски събори/. След това продължава: „След курбана на празника
„Мае” оставали само семейни двойки и вождът. Той си посочвал една жена и тя
ставала негова за нощта. Останалите разбърквали шалварите си. Вождът измъквал
едни женски и едни мъжки гащи и..... кой с когото се падне. Какво правели оттук
нататък мъжът и жената, само те си знаели. Предполага се, че при така описвания
ритуал лесно може да се стигне до кръвосмешение и съвсем близкородствено
съешване, което води до израждане на поколението, и съответно до
предразположеност към всякакви психически заболявания, включително и склонност
към самоубийство. А от своя страна това обяснява черната серия....”
Въпросната журналистка всъщност прави препратка към „един
обичай”, за който се твръди, че съществува при къзълбашите всъщност от техните
противници – т.н. мум сьондюрмек (mum
söndürmek) и дон каръштърмасъ (don
karıştırması). Това
обаче беше рецидив от недалечното минало. В последните 25 години и в Турция, и
в България, и в Европа и други части на света, където живеят такива общности
/ще посочим, че има големи емигрантски групи от алевии /къзълбаши/ в Германия,
Белгия, Франция, Англия, Канада, САЩ, Австралия/, има голямо отваряне както на
алевиите /къзълбашите/ към външния свят, така и интерес от външния свят към
тяхната култура. Тук ще посоча, че в последните 20 години това е една от
най-разработваните теми в турската хуманитаристика /има много исторически,
литературни, социологически и кулртурно-антропологически изследвания в тази
посока/, а също е тема, към която има значителен интерес в западната
хуманитарна наука. Изключително много нарасна броят на телевизионните
предавания в тази насока особено в Турция, но тук ще изтъкна, че документални
телевизионни продукции се появиха и по нашите телевизии, като първият и много
добър опит в тази насока беше филмът на режисьорката Вергиния Костадинова „Ръка
на сърцето”, излъчен през 1996 година. Гледала съм по телевизията и предавание
за къзълбашките /алевийско-бекташийските/ обреди в Ябланово например – за
обичая курбан, в който един от авторите беше известният журналист и историк
Горан Благоев.
В този смисъл затвореността на общността отдавна вече е
пречупена и табутата за строго пазене на тайната на общността са паднали в
голяма степен. И един от мотивите за това се корени именно в желанието за разчупването
на негативните предразсъдъци за нея, които са били наслоени във времето в
резултат на различни фактори. Така че преди да пише нещо, което е толкова
ангажиращо като позиция, щеше да е добре въпросната журналистка да проучи
по-дълбоко нещата.
Всъщност, след като
говори за провеждането на „Мае”, на което ще се спрем по-долу, нейният текст визира
т. н. обичай „мум сьондюрмек” /в превод
загасяне на свещите/ - за който се твърди, че провеждали къзълбашите.
Според разказите, разказвани от външни лица противници на общността в резултат
на исторически наслоения, лична неприязън или поради незнание, това било
обичай, на който мъжете и жените се събирали на специален ритуал, загасяли
свещите, които осветявали стаята, където са се събрали, и се отдавали на
сексуални оргии.
Съвсем категорично
ще кажа, като човек, произхождащ от тази общност и многократно разпитващ дали е
имало преди такова нещо, че подобно „сакрално ритуално действие” няма, не е
имало или поне такава е било категоричното признание на всички представители на
общността, с които съм говорила.
В подкрепа на това
тук смятам за нужно да приложа някои свидетелства от източници с историческа
стойност, които неминуемо трябва да се цитират при разглеждането на този
въпрос.
Проблемът, който разглеждаме
провокирани от въпросната публикация, е вълнувал и прочутия османски
пътешественик Евлия Челеби. При това сведенията на Евлия Челеби, които ще
приложа, се отнасят и за румелийските провинции на Османската империя – района
на Лудогорието и Добруджа, така също и за малоазиатските, иранските и
кавказките й области.
За т.н. обичай „мум
сьондюрмек” Евлия Челеби говори в два от томовете на своя пътепис – в том 4,
където описва пътуванията си в Иран, Кавказ, азиатските територии, и в том 3,
когато описва пътуванията си в североизточните български и балкански територии.
Между впрочем България и българската наука също са признали неговите заслуги на
автор на най-богатото пътеписно съчинение в света, защото в София има улица,
кръстена на него.
В том 4 на своето
„Сеяхатнаме” (Пътепис), когато посещава градчето Урмия в Западен Иран през 1655
година, Евлия Челеби разказва, че посетил гроба на шейх Салих, който бил от
известните личности тук и бил от баш халифетата на шейх Сафи ед-Дин /ум. 1334
г./. Последната личност е епоним-основател Сефевидския орден и негов потомък е
Шах Исмаил, който е основател на Сефевидската държава и към когото къзълбашите,
където и да се намират, включително и в България, хранят голяма почит и
привързаност. Когато описва посещението си на този гроб, Евлия Челеби пише, че
този шейх Салих бил забранил един обичай, който бил от времето на Шейх Сафи. Но
по думите на пътеписеца, всъщност провеждането на този обичай от общността,
която била свързана с Шейх Салих, било клевета. Тук ще представим в преразказ,
а на места ще цитираме разказа на Евлия Челеби за тази общност, за която всъщност
се разбира, че били от къзълбашите и били свързани с Шах Исмаил.
„За тези хора се
говори, че вършели неща противни на морала и се отличавали с обичаи като
прелюбодейство и разврат (fisk u fucur
adetleri). Но такова нещо няма”, категорично заявява
пътешественикът.
„Според преданието,
което разказват, когато се стъмни, всички мъже и жени се събират на едно място,
загасят свещите и в тъмното всички се прегръщат и който мъж, с която жена се
прегърне, я отвежда у дома си, за да бъде с нея. В тази тъмнина и това
стълпотворение е цяло чудо някой да уцели своята жена, а ако уцелел дъщеря си,
бивал с нея. Това го въвел шейх Сафи.”
Челеби продължава
разказа си: “Тези, които говорят
това, свързват „мум сьондюрмек” с шейх Сафи. Един ден, когато по време на
религиозния ритуал на Единството (Tevhid) бил в екстаз, той приканил и жените да правят зикр със
своите мъже в името на единението с Бога. Когато се стъмнило, донесъл една свещ
и казал: „Момичета, елате и вие и участвайте в зикра на Единия Бог. И след като
всички присъстващи мъже и жени участвали в зикра (религиозното поклонение),
шейх Сафи загасил свещта и всички мъже и жени се смесили заедно и в продължение
на седем дни произнасяха формулата за единството на Бога. След това Шейх Сафи
прокарал ръцете си по лицето, казал: „Нека милостта бъде над всички пророци и
пратеници” и добавил: „Нека в тази тъмнина да прегърне тези, които се намират
при него и да го заведе в дома си”. В този мрак и объркване никой не можел да
намери своята жена и да я отведе в дома си.”
Пак според
преданието, което привежда Евлия Челеби, сигурно било, че Шейх Сафи е участвал
няколко пъти приживе в подобни събирания на „мум сьондюрмек” и при всички тях
всеки мъж си е тръгвал със своята жена. Челеби пише, че халифетата на шейх Сафи
били обвинявани, че провеждали такива сбирки и въпросният шейх Салих, чийто
гроб пътеписецът посещава, бил забранил смесеното събиране на мъже и жени за
поклонение към бога и загасянето на свещи (erkek kadın bir araya gelip karışık bir vaziyette tevhid
zikrini ve zikr esnasında mum söndürmeyi).
Евлия Челеби пише,
че му казвали, че този обичай все още го имало в Аджем (старото персийско име
на Иран). „Но през 1056 (1646) година
отидох от Ерзурум в Иран,
в 1055 (1645) пък от Багдад отидох в Хемедан и Дергюзине в Иран, в 1077
(1666-67) обиколих района на Крим и Дагестан, оттам Демир Капъ в Иран, Шамаки и
Баку и Гилян и сега пък това Румийе (Урмийе), Хой, Меренд, Тесу, Кумла и
Тебриз. Но никъде не видях такова нещо, на което казват „Мум сьондюрме” и
общност, която да се събира с такава цел (Mum
söndürme şeyi ve eyle cemiyeti görmedim)”, пише пътешественикът.
Изключително показателен
и в същото време много актуален и категоричен е изводът на Евлия Челеби: „Но
всъщност този хорски свят е съчинител на клюки /клюкарски/, клевети, всяващ
раздори и караници, осъждащ и проклинащ, стреми се да изважда на показ
недостатъците и срамотиите на всеки, няма милост и съжаление и е злонамерен.” (Fakat bu Dünya halkı
dedikoducu, çekiştirici, kınayıcı, herkesin ayıp ve kusurlarını ortaya döküp
seçici, acımasız ve yericidir.”)
Пътеписецът
продължава, че се твърдяло, че в санджаците Кескин, Бозок, Сунгур и Имад в
еялета Сивас имало „мум сьондюренлер” (загасящи свещите) и като загасяли
свещите, всеки мъж прегръщал жената на друг мъж и извършвали някъде настрани
прелюбодеяние с нея (веднаж, още веднъж).
„Но всъщност такова
нещо няма. Аз, бедният роб, пребродих педя по педя териториите след завладяването
на Багдад и заемах разни служби, когато господарят ми беше валия в Сивас и
Бозок, но такова нещо не видях. Но пак трябва да кажа, че „знаещ, незнаещ, но
навиращ си във всяко нещо носа народ казва също, че в Румелия, в еялета
Силистра в Делиорман и Карасу, и във вилаета Добруджа имало мъже и жени, които
обичали Шаха (Шах севен) и загасяли свещите (Мум сьондюренлер) и носели таджа
на Шаха (Шах таджлъъ елинде олан) (Şah seven ve mum söndürenler ve Şah taclığı elinde olan erkekler ve
kadınlar)”, пише Челеби и
продължава: „Аллах знае най-добре. Обаче аз петдесет пъти изпълнявах служби в
тези области и то с голямо удоволствие. Но такова подобно нещо, което е извън
шериата, не видях. Но знам наистина, че има много мъже, които не изпълняват
намаз и обичат жените певачки.” (Yine
belirtmem gerekir ki bu bildiği bşlmediği her şeye burnunu sokan
halk Rumelinde Silistre eyaletinde Deli orman ve Karasu beldesinde ve Dobruca
vilayetinde Şah seven ve mum söndürenler ve şah taçlığı elinde olan erkek ve
kadınlar vardır diye söylerler. Allah en iyi bilendir ki, bilakıs oralarda elli
kere bölgelerde severek görev aldım. Fakat o şekilde bir şeriat dışı bir şey
görmedim. Ama namaz kılmayan ve şarkıcı kadınları seven adamların olduğunu
biliyorum.)
В третия том на своя пътепис Евлия Челеби се спира отново на това, когато пътува из санджака
Силистра /обхващащ голяма част от Североизточна България и части от Южна
България), той също се спира на подобни твърдения за населението в Делиормана
(Лудогорието) и Добруджа. Трябва да посочим, че тази част от пътеписа е
преведена и издадена и на български език. /вж.
Евлия Челеби. Пътепис. Превод Страшимир Димитров./
Когато описва
пътуването си от Русе за Силистра, той пише: „Тук има нахии, които се наричат
Делиорман и които са се развили и са цветущи. Макар че казват за тукашното
население, че „загасят свещи и обичат шаха” (mum
söndürür, şah sevenlerdendirler), това е всъщност само клевета. Но всъщност има бедняци и селяни, които са левенди,
пиещи вино.”/Evliya Çelebi Seyahatnamesi.
Cild III-IV, İstanbul, 1986, s. 256/
Тук ще се ограничим
с прилагането на други свидетелства от историческите източници, но искаме да обърнем
внимание на мнението на известната френска изследователка от
руско-азербайджански произход Ирен Меликоф, която впрочем е посещавала и
България в един труден за изследвания период - 1983 и 1985 година.
По повод т.н.
„бекташийска тайна” /bektaşi sırrı/ тя пише: „Бекташите (респ. къзълбашите)
станаха обект на измислени, лъжливи и очернящи ги клевети от типа на
прелюбодеянието или разврата (зина, зан). Бяха обвинявани и са обвинявани в
нощни вертепи. Говори се за нещо, наричано Мум сьондю /Mum söndürmek/.”/İren Melikoff.
Uyur idik uyardılar. 1994, s. 26-27./
Обяснявайки
използването на свещта в религиозния ритуал, Меликоф пише: „В действителност бекташийските
церемонии започват със запалването на 12 свещи, защото бекташийският ритуал в
основата си се опира на 12-те имама в шиизма. Онези, които ги обвиняват в „мум
сьондюрмек”, казват, че на церемонията със специален ритуал се коли петел и
когато този петел пропее, се загасят свещите и започва веселбата. Всъщност
подобни клевети се разпространяват за всички чужди вярвания и религии от
противниците им”, отбелязва Меликоф.
Според нея
преследванията са една от причините бекташите и алевиите (къзълбашите) да са
били принудени да провеждат ритуалите си вечер и тайно. Това от своя страна е
довело до мита за „бекташийската тайна”, казва френската изследователка.
Тя заключава: „Това
е едно твърдение, но цялата тази общност е била принудена да търпи това векове
наред и вече е крайно време да се каже истината”.
Пак Ирен Меликоф
пише, че общността на къзълбашите, която в Турция получава названието Алеви и споделя
вярвания, различни от сунизма и съдържащи шиитски елементи, в Иран общностите
със същите вярвания се разглеждат като различни от официалния там шиизъм и също
са принудени тайно да следват своите обичаи и традиции. Така случаят, известен
като Мум сьондю в Турция /тоест в бившите османски провинции/, съществува и в
Иран. /стр. 58/
Така Ирен Меликоф,
която е имала доста контакти с тази общност в различни географски области, също
отхвърля съществуването на т.н. оргиастични остатъци от древни култове в
ритуалите на къзълбашите /тоест произволните полови контакти по време на
религиозния ритуал/.
В същото време един
поглед върху официалните османски източници, особено на тези, произхождащи от
канцеларията на шейхюлисляма, показва, че тази „клевета” присъства в много
официални османски източници и върху това обръщат внимание всички изследователи,
занимавали се с проблематиката. Всъщност в Османската империя това става част
от религиозната и морална обосновка на преследванията срещу общностите с
подобни вярвания, която добива неимоверна острота с политическо-религиозното
противопоставяне между Османската държава и създадената в началото на 16 век
Сефевидска държава начело с Шах Исмаил. Свидетелства в тази насока откриваме в
публикуваните още от видния турски историк Ахмед Рефик през 1932 година документи
/цитирам годината по спомен/.
В същото време в
алевийско-бекташийските религиозни стихове песни, наречени нефеси, остро се
критикуват тези, които клеветят, че къзълбашите загасяли свещи и вършели
непозволени неща. И в подкрепа на това ще цитирам една строфа от такъв нефес,
който според мен е създаден от човек с поетични наклонности, живял в
българските територии. Тя е следната:
Kızılbaş mızılbaş deyip kudurma
Aleyhimizde söz atıp savurma
Biz mum söndürmeyiz zem edip durma
Kendin görüp kendin delil olmadan.
Смисълът е:
„Недей да злословиш
срещу нас,
наричайки ни
„къзълбаш, мъзълбаш”,
ние не загасяме
свещи, недей да клеветиш,
докато сам не видиш
и не станеш свидетел.”
Тоест авторката с
въпросната публикация във вестник „ШОУ” всъщност влиза в ролята на защитник на
един исторически рецидив. Между впрочем този рецидив и това противопоставяне от
османската епоха явно или прикрито беше използвано и от режима в България в
периода преди 1989 година пак с цели на политическа изгода за засилване на
противопоставявянето между сунити и алевии (къзълбаши), но това е друга тема.
Относно споменатия
в статията на въпросната журналистка обичай Мае.
Направих си труда
да се поразровя в историческите източници, които са база за изследователите за
осветляването на аспектите на тази култура. От източниците, които използваме за
реконструкцията на алевийско-бекташийската религиозна традиция в българските
територии и с които съм работила, индикация за обичая Мае откриваме в житието
на Отман Баба, чиято гробница се намира до село Текето /Тракиец/, Хасковско. В
този източник, който отразява събития, които се ситуират между началото и 70-те
години на 15 век, се казва, че „близо до Заагра (Стара Загора) имало едно село,
наречено Мал хьоюю (Mal Höyüğü). Суфиите от това село поканили целия народ дервиши от
всички страни и всички хора за махйя (mahya)”.
Доколкото житието
представлява повествователен текст, който е предназначен за четене от
последователите на религиозно-мистичното течение, което представлява духовният
водач, на когото е посветено то, авторът не е счел за нужно да обясни какво
представлява този обичай махйя, защото
това е известно на хората, към които е адресиран текстът. От самото съдържание на
житието обаче се подразбира, че това е общо събиране /изглежда е провеждано по
времето на празника Рамазан, но е възможно и в друго време да е провеждан/, на
което се колят курбани и се приготвят ритуални храни и се провеждат общи
трапези за всички дервиши и вярващи от района. Тоест сведението от въпросния
източник навежда на мисълта, че това е един вид сбор, събиране на дервиши и
вярващи с провеждане на обща ритуална трапеза по време на празника Рамазан или
пък по някое друго време на годината.
Според нас терминът
Мае всъщност е леко променена разговорна форма от махйя, който срещаме в житието на Отман Баба. Там се подразбира, че
това е ритуал, който се провеждал сред дервишите и юрушките групи, установили
се в днешните южни български територии през 15 век.
Терминът Мае за
обичая, за който говори въпросната журналистка, не се среща в други писмени
източници, засягащи визираната религиозна традиция в българските територии. Или
поне досега не сме открили такъв. В смисъла, в който го срещаме в цитирания
писмен източник – като обичай, на който се събират последователи на
религиозната общност от различни места и се колят курбани и се провеждат общи
ритуални трапези, той и до днес съществува сред къзълбашите в Кърджалийско.
Например известно е, че на събора край теккето Елмалъ Баба до момчилградското
село Биволяне, който се провежда в началото на септември, се казва Мае.
Според
последователите на тази общност въпросната традиция датира от векове и на нея
се събират представителите на общността, приготвят се курбани, отправят се общи
благодарствени молитви и в новото време вече се провеждат и мероприятия от
съвременен характер, включително и благотворителни акции. Като изходим от това,
че датираме събитията в житието на Отман Баба в средата на 15 век, значи във
въпросните територии – в днешна Южна България, този обичай се провежда вече близо
6 века. При това нито в житийния източник, нито в самото провеждане на
традицията, на което присъстват в модерната епоха вече хора и от други
религиозни групи няма каквито и да било податки за нещата, за които пише
журналистката Шиварова. Ясно е едно – това е общо събиране на хората от общността
с курбан и даване на дарове за теккето, където се провежда, с общи молитви за
измолване на благоденствие и берекет за хората.
Тук считаме за
нужно да посочим, че макар общите събирания и общите обредни трапези да са част
от алевийско-бекташийската (къзълбашката) традиция сред всички групи,
независимо от тяхната географска локализация, то названието Мае за този вид
обичай например в Североизточна България не се среща, а доколкото знам не се
среща и в герловските села с къзълбаши, поне днес. В миналото не изключваме той
да е съществувал и тук.
Във въпросната
статия журналистката говори за Мае, но смесва смисъла му с тайния религиозен
обред при къзълбашите, на който наистина е абсолютно недопустимо да присъстват
външни непосветени в учението и непринадлежащи към общността лица. И поради
тази причина именно за него са се носели слухове за извършване на „греховни
деяния и сексуални оргии”, както това се определя в османски източници,
произтичащи от централната власт, и в различни публикации, в които се говори за
тази общност. На този таен религиозен обред те слагат клеветническото название
„мум сьондюрмек”.
Тук няма повече да
се спирам на различни примери, които могат да се приведат за тази клевета, а ще
обърна малко внимание на философията, споделяна от тази общност, която мисля
заслужава уважение и която аз, пристрастно или не, определям като една от
кулминациите, до които е достигнало изобщо човечеството по отношение на
ценността на човека и толерантността спрямо всички хора независимо от
религията. Може би най-ярко тази философия е изразена в стиховете на
последователя на тази философия и поет Юнус Емре, живял в периода 1240-1320
година /тоест в 13-началото на 14 век/. С прекрасен, ясен, разбираем за всички
тюрки в своята епоха език Юнус Емре заявява:
„Сърцето е домът на
Бога
Бог погледна в
сърцето
Злочестие и в двата
свята е
Който нарани
/съкруши/ едно сърце
Колкото намаза да
изпълнява
Това не е намаз.”
/Bir gönül yıkar ise
Gönül Çalabın tahtı
Çalap gönüle baktı
İki cihan bedbahtı
Kim gönül yıkar ise
Bir kez gönül
yıktın ise bu kıldığın namaz değil
Yetmişiki millet
dahi elin yüzün yumaz değil./
В своите стихове
Юнус Емре отправя призив да се обича човека, независимо от неговата религия и
неговата народност, и отправя това послание не само към ислямския свят, но и
към всички хора на света, без разлика на вяра и народност. И за да не бъда
обвинена в пристрастие, ще кажа, че тази философия на любовта към човека, която
изповядва Юнус и впрочем не само той /същата философия изпорявдват и други
мюсюлмански поети мистици от тюркски и персийски произход /Джеляледдин Руми,
Фузули, Сейид Несими, Хатайи и списъкът може да бъде допълнен с още много/, е
оценена и призната и от международната общност и ЮНЕСКО е обявявала години,
посветени на Юнус Емре /както и на Джеляледдин Руми, Фузули, Сейид Несими и
др./.
За любовта към
човека, толарентността, нравственото усъвършенстване на личността, стремежа към
вършене на добри дела като израз на вярата в Бога могат да се посочат много
примери от стиховете на Юнус Емре и следващите поети от алевийско-бекташийската
традиция, които следват неговия път.
Но ще приведа само
няколко:
„Bizlere taş
atanlara güller nisar olsun ana
Çerağıma kastedenin hakk yandırsın çerağını”
/Нека онези, които
хвърлят камъни върху нас, да бъдат обсипани с рози
Нека онези, които
посягат на нашето кандило, Бог да запали техните кандила”
И още
„Аз не дойдох на
този свят, за да водя дело /в смисъл на съдебно дело, съд/
Моето дело е за
любовта
Домът на приятелите
е сърцето,
Аз дойдох да
изграждам сърца.”
/Ben
gelmedim davi için, benim işim sevgi için
Dostun evi gönüllerdir gönüller
yapmaya geldim./
Именно това знание, пропагандирано от Хазрети Али ибн Абу Талиб,
неговите потомци, неговите последователи, от големия мистик Мансур Халдаж, от Юнус
Емре, Хаджи Бекташ и много много тюркски духовни старейшини /баба, деде/, се
препредава на членовете на алевийско-бекташийската /къзълбашката/ общност на
тези сбирки на посветените в учението. И именно в това се състои тайната
/сърр/.
И категорично в тази общност не съществува и не е съществувал никакъв
тайнствен ритуал, който да праща деца в гроба, за какъвто пише въпросната
Шиварова. В противен случай, ако беше така, възрастните хора от Малко село,
Котленско, нямаше да са втрещени. Тук цитирам журналистката, която пише
„възрастните хора от Малко село са втрещени от децата самоубийци”.
Като човек, работил в медиите, ще кажа, че въпросната статия е написана
без никакво съчувствие към човешката трагедия и без никакъв опит за анализиране
на причините за нея, коренящи се впрочем в цялото състояние на българското
общество. Докато работех в някои медии, ми правеше впечатление, че почти всеки
ден имаше информации за убити деца, младежи или възрастни след побой между
връстници, семейни драми, на самоубийства поради лични, професионални или други
социални причини. И за съжаление бяха най-четените новини, а коментарите под
тях в някои случаи ужасяващи и непобиращи се в нормалния човешки разсъдък.
В случая една семейна трагедия от социален характер става повод за
въпросната журналистка да очерня и грубо да злепоставя една общност с висока
ценностна система. Не само децата и младежите от въпросното село не успяват да
устоят психически на ударите и стресовете, които получават. Препоръчвам на
въпросната журналистка да тръгне в елитните столични училища или в елитните
училища на големите български градове да поразпита за подобни семейни и
социални драми и съм убедена, че косите й ще се изправят. Трагедиите, за които
пише тя, не се нуждаят от подобни „екзотични” обяснения, а от работа за
психологичното и социалното здраве на всички граждани на тази страна. И в тази
връзка кметът на селото Хюсеин Дурасъ е предприел начални стъпки, като е
извикал психолог, макар че са необходими много по-обхватни стъпки.
Подобни публикации особено много накърняват традиционно добрите
отношения между българите християни и алевиите или къзълбашите /или както са
известни алианите/ в нашата страна, както и отношенията между турците алевии и
сунити и вместо преодоляването на рецидивите, резултат на Възродителния процес
и на други исторически наслоени предразсъдъци, всява разделение, недоверие и
толерира предубедено и саркастично отношение към ритуалната практика на тази
общност, без нейното познаване.
Накрая ще кажа, че аз като принадлежаща към тази общност и потомка на
баба /тоест религиозен старейшина на локална религиозна община /джем/ не съм
виждала в моето семейство /а като малка добре помня джемовете, които се
провеждаха в дома ни на село/ подобен обичай. А въпросната журналистка /или
псевдожурналистка/ така смело, с апломб и категорично твърди, като че ли е била нееднократно
свидетел, че видите ли „вождът измъквал едни женски и едни мъжки гащи и какво
правели оттук нататък, те си знаели” и веднага обяснява описаните трагедии със
случаите на самоубийства с кръвосмешението в резултат на този обичай, за който
тя явно е съвсем убедена, че се провеждал на тайните сбирки.
Тук ще призная, че при всичките случаи когато при разговори с близки
или други хора от нашата общност е ставало дума за нашата принадлежност – че
сме къзълбаши, всички най-много са се ядосвали и остро са реагирали именно
срещу тази клевета за „смесването на гащите”. Така че, за мен никак не е
странна реакцията на хората от селата Малко село, Ябланово и Могилец.
По-странното за мен щеше да е, ако тя не беше такава.
Тази клевета, известна като „дон каръштърмасъ” (смесване на гащите),
което се правело уж след загасянето на свещите (мум сьондюрмек), както вече
обясних, няма нищо общо с истината. Това е клевета, уронваща престижа и
достойнството на къзълбашката общност в България и е едно завръщане към
стереотипи от близкото минало, за преодоляването на които работят в последните
25 години не малко изследователи и имат принос не малко документални,
научно-популярни и журналистически предавания основно в Турция, но и у нас.
Напълно основателно те са завели дело срещу авторката на тази
публикация и оценяват публикацията като „грубо и целенасочено уронване на
честта и достойнството на една общност с дълбоки исторически корени, ползваща
се с голямо доверие в Европа и света”.
Солидаризирам се с тяхното мнение, че „с лъжите в този материал са са
преминати всякакви граници на човешкия морал, дори и за този, характерен за
жълтите вестници”. Те основателно искат наказание за автора на този материал, защото е
недопустимо в публичното пространство да се хвърлят абсолютно неверни и лъжливи
твърдения с абсолютна убеденост в тяхната истинност.
